Снимките ми от Сирия са само три и то направени от парахода. Нямам други. Нито от Йордания, през която минах, нито от Саудитска Арабия, където влезнах от Йордания и я прекосих цялата, чак до персийския залив. Толкова ми беше некомфортно през цялото време, че дори не помислих за фотоапарата си. Сирийците ни държаха в едно затворено помещение на митницата, което не беше климатизирано. Нямахме вода, нямахме и храна. Нито пък имаше от къде да се купи. Отне им цял ден да ни обработят документите и ни пуснаха всички на куп вечерта към десет. Навън - рог тъмница. Никакви пътни знаци! Предварително разбрах кои камиони ще пътуват за Йордания и гледах да не ги изпусна от очи. Помня, че изкачвахме някакъв планински път, но имаше толкова гъста мъгла, че изпуснах водещият ме камион. На два метра нищо не се виждаше. Помня, че след планината се качих на току-що асфалтирана магистрала по която нямаше нито една бяла линия. Фаровете ми все едно ги нямаше. Никакво осветление! Минах през град Хомс и продължих за Дамаск. Мислих да спра и да потърся хотел, но реших че им нямам чак толкова доверие и продължих. Разбрах че съм стигнал границата с Йордания по това че имаше една неподвижна опашка от коли и камиони. Границата беше затворена. Щяха да я отворят на сутринта. Всяко празно пространство беше заето от кола или камион. Беше трудно за пеша да премине човек. Угасих колата, открехнах си капака на покрива, спуснах си облегалката назад, завих се и съм заспал. Събудих се от чукане по стъклото. Беше някакво дете. Предложи ми срещу пари да превари всички наоколо и да ми обработят документите веднага. Трудно ми беше да повярвам на ушите си. Съгласих се. Заключих колата и тръгнахме към митницата. Вътре, в една голяма зала с много гишета, се трупаха стотици шофьори. Гишетата бяха недостижими. Дечкото ми взе документите и се провря под капака на входа за митническите служители. Загубих го от поглед, но след пет минути се появи и ме накара да го следвам до колата. Там ми предаде обработените документи а аз му дадох колкото ми беше поискал. Това дете ми спести поне половин ден ако не цял. Влезнах в Йордания. Отбих се до Аман да го видя що за град е. Не бях се къпал от както бях слезнал от ферибота. Направих бърза обиколка на града и поех към Саудитската граница. Стигнах я, още беше светло. Трябваше да кача колата на бетонна рампа-канал, която поне имаше покрив (да пази сянка), но преди това трябваше да разтоваря целия си багаж на бетонни маси, в непосредствена близост до рампата. Рампата-канал даваше възможност на митничарите да огледат колата отдолу. Други двама понечиха да я разглобят съвсем. Свалиха ми седалките и дори задната облегалка. Колата остана по капли дет'съ вика. Като свършиха с прегледа, казаха ми да си я сглобя, подпечатиха ми документите и ме зарязаха. Събрах си партакешите и - да ме няма. Пътят който ме очакваше беше дълъг 1200 километра. Вървеше покрай едни тръбопроводи, заради които беше направен. Беше стратегически тръбопровод, да може да пренесе нефт от Персийския залив до Средиземно море в случай теснината при Хормус бъде запречена. Там е толкова тясно, че е достатъчно един параход да бъде потопен за да препречи пътя на всички останали да влезнат или излезнат от залива.
Покарах няколко часа, стъмни се и отбих от пътя да пренощувам. Събудих се рано, по хлад. Оправих се, събрах си постелите, вдигнах облегалките и тръгнах на път. След около един час каране, гледам - мотел. Бре!!! Веднага отбих, да наема стая, да се обръсна, да се изкъпя, да се преоблека и да си тръгна. Вътре - няма никой! А от вън имаше няколко коли. Тръгнах по коридора и почуках на една врата. Нищо. Вратата не беше заключена. Открехнах я. Стаята празна, няма никой. Отидох до банята - има си топла и студена вода. Отидох обратно до колата, взех си каквото ми трябва и се върнах в стаята. Избръснах се, изкъпах се, преоблякох се и си тръгнах. Във фоайето - пак никой. Качих се на колата си и заминах. Бензиностанциите бяха по една на всеки 250 - 300 километра. От всяка зареждах резервоара до преливане и си купувах по една бутилка от литър и половина замразена вода. Сядах в колата си с бутилката между кълките. Колкото вода се стопи, изпивах я. До следващата бензиностанция бутилката свършваше и купувах нова. До като си стигна обекта, изпих 6 литра вода без нито един път да се наложи да ходя по малка нужда. Температурата беше 42 по Целзий. Колата ми, при 120км/ч беше на границата на червеното. Не смеех да карам по-бързо да не прегрее. По този път, през целият ден, минаха два камиона. И двата срещу мен. Пристигнах благополучно към десет вечерта. На следващият ден сутринта бях на работа.